четвъртък, ноември 09, 2006

Книга

След около близо година бавно напредване тази сутрин прочетох "Вълшебната планина" на Томас Ман. Това е най-трудната и най-невероятна книга, която съм чел приживе. Беше трудно, отказвах се на няколко пъти поради естеството на голяма част от материите засегнати в нея - трудно ми беше да разбирам какво иска да каже автора, но някакво чувство ме караше бавно да продължавам да си чета, пък каквото хвана-хвана. Може би и коментари на хора които са я почвали - "О, тоя ли бе, мани го тоя ..." - ядът им срещу трудната материя (труден за сравнително малко исторически грамотен човек като мен или като тях) и даването на такива мнения без да са прочели книгата също провокира в мен да видя какво има в главата на този човек...

И видях :) Гениалност, от калибър какъвто не съм виждал досега. Това е едно малко откъсче, колкото да се докосне човек до един от стиловете на изразяване на автора.

"Ето го нашия познат, ето го Ханс Касторп! Още съвсем отдалече го познахме по брадичката, която си бе пуснал на <<лошата руска маса>>. Той пламти и е вир-вода - както всички. Тича с натежали от калта нозе, увисналият му пестник стиска пушката с натъкнатия нож. Вижте, той стъпва върху ръката на изостанал другар - затъпква с подкования си ботуш тази ръка в размекнатата, покрита с изпочупени клонки почва. И все пак - това е той. Какво става, ами че той пее! Както си тананика, без да се усеща и без да мисли човек, изпаднал във вцепеняваща възбуда, тъй насилва той своето накъсано дишане, за да си пее полугласно:

Изрязвах му в кората
любимите слова...

Той падна. Не, залегнал е, защото насреща му е завил някакъв пъклен пес, един голям бризантен снаряд, отвратителен подарък от преизподнята. Той лежи с лице в хладната кал, с разперени нозе и извърнати ходила - токовете му са прилепнали о земята. На тридесетина крачки косо пред него продуктът на една подивяла наука се забива дълбоко в почвата и там вътре сякаш сам дяволът изригва със страхотна, неизмерима мощ; бликва огромен фонтан от земя, огън, желязо, олово и разпокъсани човешки меса. Защото там бяха залегнали двамина - приятели бяха, сгушили се бяха един до друг в бедата: сега са размесени и изчезнали."


До днес с огромно нетърпение исках да я свърша, а днес ми се иска никога да не бе свършила.

2 коментара:

NedkoIvanov каза...

страхотно
много живо описание
потапя в атмосферата
детайлно
художествена ли е книгата?

luben каза...

да, художествена е, с простичък сюжет и обикновени неща ... но е написана необикновено